Творчество

122014/2015 учебна година

Стихотворението за конкурса „Бог е любов“

Бог е любов

Сънувах сън красив, вълшебен.
Дочух в съня си нежен глас.
И приказка разказа ми с езика меден
как бог живее между нас.
Че нищо тук не е случайно,
че всички чуваме гласа,
че ни разказва много тайни –
за нас, живота и света.
Как всяка мъничка гадинка
създадена е за живот.
Дори и точките на малката калинка
са сътворени със любов.
Как сутрин Слънчо ни целува
и ни нарича за късмет,
а после в облаците плува
и гали със лъчи навред.
Идилия и мир царуват,
след залез идва изгрев нов.
И всичко винаги си струва –
щом бог е радост и любов!

Сибел Халилова Шефкетова
ІVв клас, ОУ „Любен Каравелов”
гр. Попово, обл. Търговище

Стихотворението за рецитала, посветен на Левски

Левски
По нашите земи вековни
кръстосвал синеок младеж.
С орлов поглед, с мисли неспокойни,
със силна вяра и с един копнеж.

Копнеж: Родината му свята
да стане светла, да получи свобода.
Отдето минел пръскал светлината
на своята разбунена душа.

Събирал хора, свиквал комитети,
превъплъщавал се във образи, лица.
Преследван, хулен, но укриван.
Без дом, ала със много имена.

С едно от тях завинаги останал
и с него той е в нашите сърца.
А дирята му светла в наща памет
ще свети вечно – Левски е във нас!

2013/2014 учебна година

Приказката, с която участвах в националния конкурс „Ще ти разкажа приказка

   Другари

В една далечна планина, в една стара гора имало малка хралупа. В нея живеело малко зайче. То било съвсем само, защото един ден майка му излязла да потърси храна и ловци я застреляли.

Зайчето напразно чакало майка си и надничало от хралупата. То било много страхливо и ужасно изплашено. Денем стояло гладно и жадно, а нощем, когато гората и всички в нея заспели, излизало до близкото поточе да пие вода и хапвало плодове каквито намери по пътя до там.

Занизали се самотни и студени дни и нощи. Зайчето пораснало, но останало много страхливо и ужасно самотно.

Един ден, когато тъкмо се било унесло в неспокойна дрямка, докато чака да се спусне нощта, изведнъж се събудило от силен писък. Ужасено надникнало с едното си око през дупката на хралупата си и какво да види… Навън на тревата имало малко птиче, което се превивало от болка. Зайчето искало да излезе и да му помогне, ала страхът в него надделял и то не можело да се пребори с него.

Заздрачило се и ранената птичка, изтощена от болката била полузаспала. Зайчето се показало навън, доближило страхливо до нея и втренчило очи в тъмнината, за да види дали е жива. Изведнъж тя отворила очи, те били изпълнени с болка и отчаяние. Зайчето се изплашило и побягнало.

– Помогни ми – проплакало птичето. – Моля те, не се страхувай! Ела до мен. Много ме боли. Днес с мама излязохме, да ме учи да летя и аз паднах, ударих си крачето и сега не мога да се изправя.

Зайчето колебливо се върнало назад :

– Какво си ти? Как се казваш? Как да ти помогна?

– Аз съм орле и се казвам Почо. Помогни ми да се изправя на крака, донеси ми някаква клечка и малко тревички, за да закрепим крачето ми, мисля че го счупих.

– Ами добре, ще опитам да намеря, но е много тъмно.

Зайчето трудно намерило подходяща клечка и се заело да помага на Почо. Докато му превързвало крачето, му разказало за себе си:

-Аз нямам име, мама ме наричаше просто Малчо, но нея вече я няма, ловците я хванаха и отдавна е мъртва.

– А с кого живееш тогава?

– Ами сам, съвсем сам. Денем не ходя никъде, защото мама ми каза, че е много опасно в гората. Излизам нощем да пия вода и да си потърся плодове.

– Жаден съм – казал Почо .– Цял ден не съм пил вода, а и стомахчето ми е празно….

Малчо изтичал до потока, откъснал един лист, свил го на фунийка и го напълнил с вода. Дал на орлето да пие. После откъснал няколко боровинки и му ги занесъл, за да напълни стомахчето си. Накрая, когато Почо вече бил сит и доволен, Малчо също хапнал горски плодове и пийнал водица от потока.

Двете малки животинки се скрили на топло и сигурно в харпупата на Малчо. За пръв път от месеци зайчето спало спокойно и щастливо, защото не било само.

И така минавали дните, минал и месец. Крачето на Почо заздравяло. Почо и Малчо станали неразделни. Но природата на двете същества била различна: Почо искал да полети, а Малчо обичал да се спотайва във високата трева. И така една сутрин Почо казал на Малчо:

– Знаеш ли, Малчо, аз искам да се извися над гората и да намеря своята майка, тя ще ме научи да ловувам и да се рея в небето. Обещавам, че ще идвам да си играем.

И недоизрекъл своите думи той разперил криле и отлетял някъде над дърветата. Колко нещастен бил Малчо, той отново останал сам. Изгубил апетита си и с дни не излизал от своя дом. Нищо не го радвало, от нищо не се вълнувал, дори спрял да се страхува от горските зверове. Не забелязвал и красотата на есенната гора, която се била  ошарила с най-различни цветове. Всичко му изглеждало сиво и скучно.

Един ден, както обикновено напоследък, той се събудил от сън, погледнал  навън, всичко си било по старому – скучно и тъжно. Малчо отново се унесъл в дрямка. Но изведнъж дочул познат писък. Той станал бързо и изскочил навън. И… : „О, Боже, възможно ли беше това? Не го ли лъжеха очите му? Истина ли беше това, което вижда?“

Пред него, гордо изправен, с лъскави пера и остър клюн, стоял приятелят му Почо. Каква радост настанала, какво вълнение!

– Ти ли си Почо? Не мога да повярвам, че се върна. Мислех, че вече завинаги ще съм сам на този свят. Кажи нещо, ти ли си!?

– Не ме ли позна, Малчо, аз съм разбира се. Нали ти обещах, че ще се върна и ето ме. Тук съм и ще остана с теб, та ние сме приятели.

И двамата другари се прегърнали силно и дълго не се пуснали. Те отново заживяли заедно. Денем, когато заекът тръгвал из гората, орелът кръжал над него, за да го пази от беди. А нощем, когато ставало хладно, зайчето прегръщало орела, за да не му е студено.

Сигурно и до днес те са заедно и ако отидем в онази далечна и гъста гора ще ги видим неразделни и щастливи.

Продължавам с моите опити да пиша стихове

3в_стихотворения0001Scan0015

2012/2013 учебна година

  • Стихотворението, с което спечелих І-во място в училищния конкурс за литературна творба „Животът в моето училище“, посветен на патронния празник и 15-годишнина на ОУ“Любен Каравелов“

S1S2

Мои рисунки

11

Изработено в час по домашен бит и техника

Sibi39Sibi_1

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s